"Всичко, което можеш да си представиш, е истинско."
Пабло Пикасо
Литературата е една ярка палитра от съдби. В нея можеш да избягаш и да намериш себе си, в нея можеш да се потопиш и да откриеш безброй светове. Тя е тази, която ти показва живота такъв, какъвто е, а именно през очите на милиони хора. Литературата е тъй значима за нас поради факта, че тя ни "отвлича" от всекидневието, за да ни научи на изкуството, наречено Живот.
Четенето на книги е както удоволствие, така и знание. То е своеобразен учител по време на житейския ни път. Още преди да сме се сблъскали с действителността, ни вече имаме изграден модел за това, как можем да постъпим в определена ситуация. Литературата е онова, което ни подготвя, което ни представя света перз погледа на другите и ни помага да различим Доброто от Злото. Именно затова можем да кажем, че героите на едно наистина значимо произведение оживяват в нашия ум. Те заживяват заедно с нас и ние постепенно разбираме, че това не са просто измислени герои от една книга, а реално съществуващи типове хора, които можем да срещнем всеки ден. Затова и напълно сме съгласни с мисълта на прочутия художник Пабло Пикасо, че "Всичко, което можеш да си представиш, е истинско".
Всеки човек пази в себе си спомена за вълнуващите и вълшебни детски приказки. В тях винаги "живеят" и двете крайности - Доброто и Злото - двубоят между тях е задължителен. Всяко дете с нетърпение очаква края на приказката, в който всички заживяват доволни и щастливи и Доброто властва над целия свят. Въпросът обаче е защо всички приказки свършват добре, защо никога "злата мащеха" не побеждава? Отговорът е прост - това е изкуството, наречено Литература. Затова и приказката трябва да поучава, да учи детето, че няма нищо по-възвишено и красиво от това да правиш добрини. Защото само когато невинното детско съзнание открие разликта между Доброто и Злото, то ще се научи да постъпва правилно. Именно по този начин приказните герои оживяват и превръщат вълшебните сюжети в реалност.
Но не винаги творците на литературата ни показват Доброто и злото в техните строги очертания. Много често авторите оставят тази трудна задача на нас, читателите. Ние трябва да разберем сами кое ни служи в живота за пример, и кое - не.
Пример за това е романът на Мигел де Сервантес Сааведра "Дон Кихот", в който изтънченото и смешното се сливат в едно, за да ни представят героя. А той е странна смесица от противоположности - "луд, но забавен", "смел, но злощастен", "вежлив, но несръчен". Суровият и меркантилен свят на интереси и делнични задължения са направили от един мечтател - луд. Извисеността на Дон Кихот не му позволява да се впише в свят, в който всеки ден е като вчерашния. Героят желае предизвикателства, търси опасноти. Затова на него му е много по-лесно да послуша гласа на сърцето и всички да го смятат за луд, отколкото да води един монотонен живот. Това е синдромът на Различния. На онзи, който желае всеки миг от съществуването му да е незабравим и изпълнен с грижа за Другия. И днес всеки, който е различен, всеки, който не желае да следва суетата на делника, е окачествяван като луд. В живота си можем да открием много донкихотовци и санчопанчовци. Ала това може да се случи тогава и само тогава, когато сме вникнали в романа "Дон Кихот". И когато героят "заговори" в събеседника пред теб, тогава разбираме, че представта за Дон Кихот не е нереална, а напротив - тя е нещо съвсем истинско.
Но какво става, когато читателят разпознае себе си в литературния герой? Това се случва с нас, когато четем Алековия сборник с разкази "Бай Ганю". В началото смешен и интересен, към края на книгата героят вече се превръща в истинска опасност за обществото. Той е един проблематичен българин, тъй като е едновременно и ниско образован, но и хитър и съобразителен, вулгарен и циничен, но и умилително смешен. Затова всеки един от нас може да открие в себе си частица от Бай Ганю. Доказателство за това е самата мисъл на Алеко за образа на героя. Авторът не би имал повод да обезсмърти Ганю Балкански, ако не беше заобиколен от подобен тип хора. Разочарованието и любовта към народа карат Щастливеца да събере в едно всички комични, та дори и горчиви черти от характера на българина.
Първоначалната реакция на читателя при досега му с книгата "Бай Ганю" е една усмивка, но в процеса на четене се появява и тъжната равносметка, че героят наистина съществува и то не само около нас, но и в самите нас. Затова единственото, което ни остава, е да се опитаме да избягаме от грешките на Бай Ганю, за да не ставаме смешни и неприятни в очите на другите.
Литературата е не само книгата, която можем да прочетем в свободното си време. Тя изисква истинско вникване и задълбочаване. Защото само ако имаме очи за красотата, ще можем да я видим. Там ще открием както безброй светове, така и само един единствен. Важното е как всичко това ще ни повлияе. И както казва известният български баснописец Стоян Михайловски: "Доброто литературно произведение е, тъй да речем, живо творение. То е нещо преживяно, то е резен от живота."
Литературата заема огромна част от моя живот. Тя ме кара да изпитвам удовлетворение и любопитство, да се уча от чуждите преживявания, за да мога да живея по-добре. Благодарение на нея вече мога да разбера Акалий Акакиевич ("Шинел" - Гогол) и да знам как да общувам с него. Литературата ми разкри истинското лице на Тартюф. Чрез нея по-добре общувам с вечно търсещия Хамлет и вечно влюбените Ромео и Жулиета. И което е най-важното - литературата ми показа, че "Всичко, което можеш да си представиш, е истинско"!