Не мога да повярвам пак на слънцето...
То лъгало ме е стотици нощи,
че ще я върне в моя ден,
че ще я пусне през решетката за сънищата.
Не мога да си взема сбогом с камъните,
с копнежите и раковините,
със лепкавия залез над смокините,
Не мога да обикна други камъни.
А гарваните пак замрежват погледа ми.
Онези гарвани които във косите й
са пурпурни и нежно пеперудени,
в ръцете ми олекват като сенки
и пясъчни изтичат между пръстите.
А слънцето ме мами за последен път,
лъжите му избиват по челото ми.
А гарваните черни от косите й
вещаят ми поредна нощ безкорабна.
Поредна нощ без лъх на пеперуди.
Поредна нощ без нея.
И без камъни...