След установяването на прабългарите в земите на север от Кавказ, те вече разполагали с активен досег с Византия и други култури. Това от своя страна благоприятствало за настъпилите значителни изменения в социално-икономическото и политическото им развитие. Тези изменения се изразявали най-вече в поминъка и обществената им структура.
Тъй като по традиция прабългарите били причислявани към номадите. Затова основният поминък на прабългарите, както при повечето номадски народи, бил животновъдството. Те отглеждали различни домашни животни, предимно коне. Занимавали се и с лов, и риболов. Постепенно, в хода на тяхното усядане, земеделието също проникнало в стопанския им живот. Сред занаятите добре развити и обособени били грънчарството, металообработването, кожарството, строителството и други.
Трябва да се подчертае, че след заселването в земите на север от Кавказ, прабългарите постепенно преминали към полуномадски начин на живот. Той предполагал само сезонно движение на племената и многобройните стада. Прабългарите влезли в тесен контакт с високоразвитата култура на елините и заимствали редица неща от нея. Постепенното трайно усядане на българите било най-добре представено от появата на постоянни селища.
Първоначалната форма на поселищен живот при прабългарите били номадските станове, заемащи обширна територия и свързани с придвижването на многосемейната номадска община. Вторият тип поселения били аулите, в които живеели 20-30 семейства. Основен вид жилище била юртата, изработвана от кожа. Прабългарите живеели още в землянки и надземни постройки. В процеса на усядане номадските станове се превърнали в постоянни жилища. Те били неукрепени или укрепени с ров и земен вал и традиционно се разполагали край бреговете на реки. Част от укрепените селища впоследствие прераснали в каменни постройки. Византийският автор Захарий Ритор споменава, че българите имали градове, което било нещо нетипично за номадските народи. По-късно това негово твърдение било потвърдено от археологическите разкопки. Българите показали умения и в строителния занаят – монументалните строежи по днешните български земи от края на VII-ми и VIII-ми век.