Последни мои стихове, уви,
сега чета ви и си търкам темето,
припомнил си увлечен от какви
неясни сили раждах ви навремето.

Днес умни сте и с по-изящен звук,
и по-богати сте на многозначие,
но нещо липсва ви и всуе тук
си търся оправдание в това, че е

постъпка честна - както досега...

Загледан на ТВ-то във екрана,
акто теб вълна от нежност ме обхвана

и питам те сега, Родино моя:
- К'во стана, мила, та си още в тоя

ужасен кръг, от който път не води,
к'во стана, че сред другите народи

ти най-закъса, и кога най-сетне
ще се оправиш и над теб ще светне,

след толкоз...

Ао го нямаше моя зет, фотографа,
не бих преживял тази малка история -
той бе си устроил във къщи, на "Графа",
собствена лаборатория,
и аз под огромния ѝ увеличител
бях открил у дома им за себе си ниша,
на чието спокойствие съм нерядко разчитал,
а и днес пак под него тези стихове пиша.
А и...

Топло слънцето грее. Гората
е в познатата своя позлата

и спокойно окото ми гълта
на октомври палитрата жълта.

Няма вятър и без шумолене
меко капят листата край мене,

и те сякаш недопроумели
какво беше, защо са живели...

В градинката обществена,
на пейката под кестена,
ми хрумна странна мисъл: - Като писмо по восък
смъртта изтрива знаците от тленния ни мозък
и пита се, пред тази фатална перспектива,
събраното в главите ни след туй къде отива?
Естествено, и то е градено върху факти,
почерпани от много...