Българие, сладко име,
колко ми си мила ти,
колко жаля мир да има
в тебе щастье да цъфти!
О, как ми се сърце скуби,
като гледам цял народ
как от завист, злоба губи
и живей злочест живот!
О, вий, братя, с страсти груби,
чуйте, знайте тоз урок -
който брата си не люби,
ох, убил го...
Лутам ли се по улици шумни
или вляза в многолюден храм,
седна ли при юноши безумни,
на мечти си аз се вдавам там.
И си думам: в денье недалечни,
всички ние, всякой тук от нас,
ще да слезем под сводове вечни -
кому да е наближава час.
Гледам ли на мощен дъб възправен,
аз си мисля...
Ех, та чудно наше село,
на селата е начело.
Я къщята му какви са,
колко хубави, добри са!
Драго ми е да ги гледам,
наредени ред по редом,
яле как са настанени,
оградени, огатени...
Гледай белите комини
как ги зяпа кой как мине;
протки, вратници различни,
дворье, плевници прилични,...
Зима дойде, сняг захвана,
няма птиче да запей,
вред студено вече стана,
всякой тича да се сгрей.
Няма никой по полето,
всякой в къщи се прибрал,
седнал, сврял се до кюмбето,
я пък огън е наклал.
А по пътя, виж, треперят
и с невесели лица
ходят хлебец да намерят
сиромашките деца.
Вятър вей, гори вълнува,
в планината тътен;
вихър по поле върлува,
въздухът подмътен.
Я какви са, виж, над мене
облаци бухлати,
а земята чуй как стене,
ка кгора се клати.
Веч времето хладно диша,
в къра няма песен,
дъжд плючи, есенна киша,
значи веч е есен.
