Вятър вей, гори вълнува,
в планината тътен;
вихър по поле върлува,
въздухът подмътен.
Я какви са, виж, над мене
облаци бухлати,
а земята чуй как стене,
ка кгора се клати.
Веч времето хладно диша,
в къра няма песен,
дъжд плючи, есенна киша,
значи веч е есен.
Мила ми е мойта майка
макар стара била,
макар да е сиромашка,
тя ме е родила.
И да бъде ощ по-бедна,
долня - прост бял камък,
аз когато я погледна
тя е безцен камък.
И да беше тя прост възел
в дрипа еднокрайка,
тя за мен е все пак тази
...Пенчо вече ерген,
ама не учен,
не знай да чете,
никой го не ще
за чиновник млад.
Няма занаят,
няма господар,
стана говедар.
Ходи гладен, гол,
тегли като вол.
Нищичко ен знай,
плаче, та се кай
що така се вел,
що така не чел.
Пенчо, бр чети!
Пенчо не чете.
Пенчо, работи!
Пенчо пак не ще.
Пенча го мързи,
гледа да лежи,
ходи, та се май,
търси да играй.
Време се мина,
Пенчо порасна,
иска да яде,
няма откъде.
О, тежки времена усилни!
И пак теглило навсъде,
уж нов живот, храни обилни,
а злото ще ни изяде!
Къде ѝ желаната свобода,
посрещната със възторг?
Това ли - да страдай народа
под нов ярем, по-зъл, по-строг?
Защо юнаци толко мряха?
Защо се толкоз кръв проля?
Що толкоз хората...
